Подбрани връзки по темите:

сряда, 19 декември 2012 г.

"СБОГОМ" като повод за РАЗМИСЪЛ



Отиват си завинаги емблематични за живота ми личности. Факт!

Вчера (18 декември 2012 г.) си замина от тоя свят Георги Калоянчев (род. 13 януари 1925 г.). Помня го откакто аз самата се помня. Превъртам лентата на спомените си (която вече е доста дълга!) и го виждам в новогодишните програми, в едни театрални постановки, които излъчваха в събота предобед по телевизията, в множество български филми, ...


Той е един от хората, които оставят следа след себе си.
Хубава следа, която аз ще съхраня в съзнанието си за него.


Ще цитирам думите на Министъра на културата - Вежди Рашидов, изречени след оповестяване на тъжната вест.

За тези над 50 години популярността му растеше и растеше и само една Стоянка Мутафова съумяваше да тича с неговото темпо. Благодарение на таланта си Калата превръщаше дните от живота в необикновени мигове – понякога тъжни, понякога – весели, но винаги пълни с любов и себераздаване. Нямаше образ, който Калата да се захване да изгражда, без хъс и силно желание – затова и нямаше образ, който да излезе несполучлив. Георги Калоянчев остави след себе си изключителни роли в киното и в театъра. Публиката го обичаше не само защото я разсмиваше, но и защото му вярваше – изключителното му присъствие се дължеше на това, че без значение дали беше Бай Ганьо или герой на Радичков, той беше истински. Неговият живот бе театърът и киното, а този живот винаги продължава и далеч след финалните надписи и стихването на аплодисментите.


(Много добре умее да говори и убеждава този министър!)

ТУК можете да прочетете какво Стефан Данаилов споделя от спомените си за Калоянчев.

А на това, което разказва в интервюто си пред Слави, съм се смяла до сълзи.
В момента, в който узнах за смъртта на Калоянчев, се сетих първо за това интервю:


Сигурна съм, че сте усмихнати и едновременно с това замислени след гледане на интервюто.
Запазете тази усмивка като спомен за КАЛОЯНЧЕВ
и се замислете защо живеем на този свят.
Може, пък и да откриете отговора на въпроса!



Три дни преди това (на 15 декември 2012 г.) е починал друг един човек, руски човек, чието име никога не съм знаела, няма и да запомня, но чиито текстове на песни са "запечатани в главата ми" като браздите по грамофонните плочи.

Прочетох в руски сайт, че е починал Константин Ваншенкин, автор на песента "Я люблю тебя, жизнь" ("Обичам те, живот"). Той е автор и на други известни песни като "Алеша" и "Вальс расставания".


И много, много други известни личности умират по света... (все в същия сайт чета за тях) и ми става тъжно.
Не че може да се спре този естествен ход на живота.
И не това е целта на един живот.
Но как трябва да се живее?
Дали на теб да ти е добре или на околните да си полезен, или някъде по средата?



Няма коментари:

Последователи на моя блог: